Исторически музей - Самоков

В края на миналата година в посетителския център на музея бе представена първата книга на младия историк от Самоков - Силвио Томов, "Щрихи от новата история на Самоков". След неговата изложба за Иван Йончев /представена също в музея/ той прави представянето на книгата си отново в залата на музея. Пожелаваме му още много подобни изяви и в бъдеще.

В книгата ще можете да прочетете три отделни разказа. Първият е за Иван Йончев. Той е имал щастието да се роди заедно с първите крачки на новата бъгларска държава, да се включи в редица значими събития (например Университетската криза). По-късно ще бъде участник във войните за национално обединение и техен певец. Написал е стихотворението „Един завет“, което по-късно ще се превърне в боен марш на Българската армия. Полковник Чичев е роден в Кюстендил, по-късно служи на различни места, но най-много в София и Самоков, където и създава семейство. Активен деятел на Военния съюз и по-късно Звено, той участва в три преврата: през 1923, 1934 и 1944 година, както и в един опит за преврат от 1935 година. Чрез историята на Коцевия род ние можем да проследим развитието на нашето общество в голям отрязък от време: османската власт, след това 1878-1944 година и социализма в България. Те са имали голямо влияние в много сфери от обществения живот, но до днес са останали извън погледа на изследователите.

"При първия си досег с книгата, всеки читател би се запитал: какво ни интересува историята на Самоков и защо е важно днес ? Това звучи вярно, но само на пръв поглед. Историите на отделните населени места сглобяват националната като пъзел. Всъщност, това е националната ни история в ново и най-ново време, пречупена през погледа на три личности. Това не означава непременно обясняване на общото чрез частното, а по-скоро как то се вписва или пък не се вписва вътре. Личностите винаги са били и ще бъдат (надявам се) носители на различното, новото и на определени тенденции, били те с положителен или отрицателен знак. Аз се опитах да изградя пълнокръвни образи, лишени от догматични постулати и клишета. Идеята ми не е да налагам своята гледна точка, а да оставя читателя сам да направи своите изводи и оценки. Това, което ме мотивира в процеса на работата, беше от една страна липсата на информация в официалните източници, а от друга роднинските връзки, които ме свързват с голяма част от тези личности. Тези четири години за мен бяха едно пътуване. По пътя срещнах много хора, промених се и научих доста. Тук няма да изброявам, защото може да пропусна нечие име. Моят стремеж беше такъв , а до колко съм се справил ще кажете вие. Исках да представя видяното и наученото от мен достъпно по форма, вид и съдържание. Книгата да може да бъде четена с лекота и от професор и от човек, който никога преди това не е чел историческо съчинение. Във Франция съществувало течение, което се нарича „изкуство заради самото изкуство.“ Тук можем да говорим за „история заради самата история“. Не като средство, използвано с политически цели, за лични или колективни изгоди и облаги. Просто така, от любов към науката и знанието и с грижа за тяхното развитие. Според мен ценните неща в книгата са няколко. На първо място, фактът че повечето материали се публикуват за първи път. Второ: използвах един по-различен подход: съчетах устната история (разкази на близки на тези личности), както и спомени с голямо количество документация от различни архиви. Последно, но не по-важност: искам да изразя голямата си радост от факта, че попаднах в тази институция /Исторически музей - бел.ред./ и имах щастието да се запозная с такива добри и всеотдайни колеги от които научих много.Доколко съм постигнал, заложените по-рано цели, ще кажете вие, всички бъдещи читатели. Това, разбира се, не е краят, а започва ново пътуване: този път на книгата до всички вас."

Исторически музей Самоков и обектите към него през месец Декември 2018 година ще почиват на 24, 25 и 26, а през месец Януари 2019 година ще почиват на 01.

През останалото време ще важи официалното ни работно време. Заповядайте, очакваме ви!

Американo - българските отношения през призмата на Американския колеж в Самоков (1871- 1929)

V част 

/последна/

Люба Ксенофонтова Смрикарова е родена на 13.10.1888 г., внучка е на книгоиздателя Димитър Хаджииванов Смрикаров. В роднински връзки е с по-известните самоковски фамилии Хаджигюрови, Хаджистамови, Зографски, Сребърникови, Хаджитонреви, Хаджикостови. През 1922 г. на 34 години се омъжва за художника Христо Йончев – Крискарец. Учила е във Втора Девическа гимназия в София. През 1913 г. се явява на допълнителен зрелостен изпит. Преди това до 1907 година е учила в Девическото американско училище (свидетелството и го доказва). В същото училище с пълен курс на изучаване на английслки език завършва и по-малката и сестра Екатерина Ксенофонтова Смрикарова. Запазени са учебниците, религиозни документи и голяма снимка на курсистките в това училище през 1910 година на която е Елисавета Ксенофонтова. През 1910/11 г. и 1911/12 г. Люба следва в ИФ на СУ. става учителка и работи като такава до 1922 г. От 1913 г. е учителка в Чирпан, 1914 г. до 1917 г.работи в прогимназията на с. Ветрен (Пазарджишко). През 1917г. до 1923 г. е учителка в самоковската Първа прогимназия „ Св. Св. Кирил и Методий“.[5]

Тенденцията беше постепенно да се назначават и учители българи. Повечето бяха възпитаници на самия самоковски колеж. Някои преподаваха и в някои от другите училища в Самоков. През 1911-1912 г. учителки в девическото училище бяха Надежда Терзиева, завършила колежа в Цариград, П. и К Сичанови, Надежда Гулуманова, Л и С. Кожбанови, завършили образованието си в САЩ. През 1914-1915г. учителският персонал на Девическия колеж броеше 21 души – от тях българи 18 души, а американци само трима. Петнадесет от преподавателите бяха жени, а трима мъже. Седем от тях преподаваха и в други училища в града. 15 бяха протестанти, а само 6 източноправославни. Качеството на подготовката им в общи линии отговаряше на изискванията към заведение от гимназиален тип – единадесет имаха висше образование, а един специално висше музикално образование.Четринадесет от преподавателите бяха получили образованието си вън от България.[6]

Самоков става център на протестанската пропаганда, като преди това са правени опити в Стара Загора и Пловдив. Интересно е, че протестантите и техните семейства са приети нормално, но самоковци не са давали децата си за обучение в това училище. Друга особеност е, че турската администрация, а и самите турци са гледали с недоверие на тези външни бунители на Раята.

В спомените си Сюзън Адлайн Хаус, съпруга на американския мисионер в Самоков д-р Джон Хенри Хаус, споделя: „Нищо чудно, че бяхме изнервени, тъй като по това време страстите бяха нажежени. На улицата учениците-момчета минаваха покрай турци, които си точеха ножовете и им казваха, че първо ще заколят протестантите.“[7]Трябва да се вземе под внимание обстоятелството, че тези спомени се отнасят за навечерието на Руско-турската война (1877-1878),...Очевидно не особено благосклонно е било мюсюлманското население, въпреки, че протестантите са признати като отделен милет в Османската империя и в повечето случаи мисиите им са съпроводени със заповед до управителите да ги защитават.“[8]

 Въпреки консервативното си отношение към външните лица самоковци не са представили открито свето неодобрение, а прагматично са се възползвали от възможността да извлекат максимални ползи от пребиваването на чуждата мисия. Няколкото фамилии, които са дали своите деца за обучение са били отбягвани от българите, но това не е в някой краен вариант. Доктор Георги Чакалов, който е описал своят живот в книгата „Такива бяхме“ има само добри спомени от периода, в който е бил в училището на американците.

На фона на общото развитие на мисионерството по българските земи, Самоков е център на Американските мисионери, който се е задържал най-дълго (1872-1929г.). Като въпреки фактическия неуспех в прозителизма то може да се каже, че има значителен напредък, също като Робърт колеж в сферата на образованието, както и във възможността и до най-закътаните краища на българския етнос да се намерят деца, които да научат английски, да добият умения в занаят и да се запознаят с по-напредналата култура. Самоков е център от градски тип по времето на Възраждането. Това е едно сравнително по-просветено място, развило се като такова благодарение на икономиката. Хората, макар и консервативни посвоему са били „предприемачи“ по дух и не са имали нищо против да има и американско училище. Още повече, че знанията са си знания не само през гръцки, руски, сръбски, а и през английски. Затова е нормално, в този край да дойде новото и модерното, стига да не се посяга на вярата. „Самоков се превръща в център на дейността на конгресистите. В гарада започват да пребивават по една две години новопостъпилите мисионери, за да научат езика и да се запознаят с условията на работата сред българите. От тук започва и работата в Македония, където в Банско се прави първата българска протестанска община. Протестантски проповедник става Иван Тонджаров от Самоков. Създадено е училище за децата на протестантските семейства, като Марийка Генчова е назначена за учителка. 1871 г. тази община е призната от османските власти. Училището се развива добре и през 1875 година, вече се посещава от 75 деца. Следващата учителка, след Генчова е Керафинка Ушева, която учила преди това в Самоков. В свободното си време учителките работят, като мисионерки в резултат на дейността им грамотността в населеното място рязко се повишава.“[9]

От историческа гледна точка Самоков отдавна е преминал своя апогей, а ако е имало някакъв връх в неговото развитие, то това е бил периодът, в който американците са преценили, че „това е мястото“. Отговарял е за изискванията за чистота, липса на болести, добър климат, население за „обработка“, както и не на последно място “предприемчивост“. Върхът на пирамидата е в този момент, а той оказва влияние и върху общността на българите, които правят Семинария в отговор - от страх някой да не се „обърне“ в религията. В преподавателската си дейност американците използват шевната машина, дърводелския струг, хармониума, глобуса и телескопа. Българите търсят книгите и вестниците на  протестантите, в което наред с прозителично-протестантското четиво е застъпено и светското. И какво ли самочувствие трябва да имаш, за да напишеш в мемоарите си: „той не би бил и обикновен проповедник в някое село в неговата държава” (Коментар на Георги Чакалов за Дж. Кларк.). Това е, след като е преминал колежа в Самоков и е бил в Америка, за да види кое и как. Колко бързо се забравя от къде си тръгнал. Добре, че баща му (на Чакалов), благодарение на групата американци, която отива в Батак след Априлското въстание; помага истински, като на 20-тината докарани деца намира нови семейства в Самоков. Но всеки реагира различно, когато премине трудното. Едни искат да забравят, а други помнят само доброто. Но факт е, че някои неща в Българя са се случили „въпреки” и не поради дипломацията, и наличието на американци е спомогнало да се развие държавата след Освобождението по този, а не по друг начин. И въздействието, макар и косвено е доста осезаемо, само че през дългите години „социалистически възход“ нещата бяха позабравени или нарочно потулени. И Робърт колеж, и училищата в Самоков, Пловдив, Стара Загора са оказали огромно влияние за развитието на учениците си, като свободни в рамките на новата държава България. И това е защото американците обичат да помагат на слабите (поне в ХIХ век).

 „Затова и училищата им в Самоков и Ловеч се превръщат в образователни гимназии. Това обаче не е религиозен, а културен успех.“[10]  

Славейко Докузов - уредник ИМ Самоков 

---

[1] Пак там, с. 120

[2] Пак там, с. 121

[3] Пак там, с. 122

[4] Виж Приложението , стр. 87

[5] данните са от фонда за който отговарям- б.а

[6] Снимки на преподавателския състав, но по-късни от 1926 и 1929 г. виж в Приложението

[7]  Полимирова,М. Разпространението на протестантството в град Самоков и реакцията на населението.//Българо-Американски културни и поличически връзки презХХ- Първата половина на ХХ век, София, 2004 г., с. 76

[8] Пак там, с. 76

[9] Данова, Н. Ролята на протестантската етика за формирането на модерния етически кодекс на българите.//Балканите между традицията и модерността. ИК-Гутенберг. София 2009, 274-275

[10] Пак там, с.284