Исторически музей - Самоков

Малки снежнобели къщи с обширни дворове, окъпани от зеленина на фона на величествена планина. Това е запечатал кадър, представящ Самоков в началото на нашия век. Над тази картина се извисяват няколко минарета на джамии, които напомнят някогашният неотдавнашния образ на този град. Събрани са в онази част на града, където е бил турският център. Там извисява снага и часовниковата кула, която макар и доста стара, говори за модерно мислене и напредничав дух. В другия край на града се откроява най-високата сграда – камбанарията на Митрополитската църква, а до нея изящна сграда – самата митрополия, свидетел за важното духовно значение на града.
В центъра на тази картина се откроява внушителната сграда на училището, с чието откриване през 1884 г. самоковци отбелязват славната годишнина на родоначалника на българската журналистика Константин Фотинов. Срещу училището е прочутият Американски пансион, приютил и дал възпитание на не малко българи.


„Снимките винаги означават нещо повече от значението на образа... Всеки ”прочит” на дадена снимка е скрит контакт с това, което вече го няма...” Тази мисъл на Ролан Барт ни отваря пътя към загадката на снимката.
Кадърът сякаш разкрива трудната и колеблива раздяла на града с неговото минало. От старинната снимка наред с образите приели модерното, надничат и не малко образи, които по-скоро принадлежат на отминало време. Еснафският дух не е напуснал града. Занаятчийските сдружения трудно приемат присъдата на времето и всяка година се събират на Бельова черква, за да отбележат своя празник на 6 септември. Чаршиите със своите многобройни дюкяни продължават да съставляват центъра на градския живот. Улиците по своя вид много малко подсказват, че това е град. Много не се е изменила възрожденската представа, оставена от английските пътешественички Дж. Макендзи и А. Ърби, които обясняват как преминали самоковските улици ”...подскачайки, по големите камъни, които служели за мост през калната рекичка...” Това е и част от романтиката на Самоков. Градът с безброй прорязващи го вадички, 58 моста с различна големина над множеството рекички – това е картината, която се запазва десетилетия наред.


Едва в края на века по самоковските улици се появяват газовите фенери, а Общината всяка година отдава тяхното палене на предприемач. Доста преди това градът вече изпитва естествена нужда от градски инженер, който да проектира и изправя основните улици. Това е началото в стремежа си да придаде модерен вид на града. Някои от набелязаните проекти така и си остават нереализирани, защото част от улиците трябва да минат през джамии и дюкяни. Самите съществуващи улични са такива, „че заплашват минувачите, понеже дуварите, покрай които се минава, са съвсем повалени...”. От 12 джамии от турско време през 1880 г. 3 са разрушени, 3 полуразрушени, в 2 са сложени военни пособия, 4 са здрави и от тях в 2 се извършват богослужения за останалите 240 турски фамилии. Не са много акцентите, около които можем да проследим бавната промяна на града. Площадчето около Голямата чешма – най-старото монументално наследство – се разделя със старата часовникова кула през 1911 г. поради опасност от падане, а на мястото й се допълва редицата от дюкяни. Днешният център, изцяло обсебен от ориенталското присъствие, също се отърсва от миналото си. Мястото първо е освободено от джамията. В началото на века се построяват трите хотела – България , Пловдив и София, с което Самоков става по-примамлив за външни посетители. В центъра на градското пространство доста по-дълго се задържа турския хамам, но и той трябва да отстъпи в 30-те години на настоящия век пред проектирания нов център на града. Неговият облик окончателно се оформя с изградената през 1936 г. Популярна банка. От другата страна площадът се свързва с улицата, носеща името Близнаков, която отвежда към портите на Големия мост и също е заета от дюкяни и банки. От центъра тръгва и улица Александрова, напомняща за времето, когато се е наричала Широкио сокак – име обозначаващо централното място, което заема. В западната част на Самоков се оформя и Езерото като място за отдих и почивка.


През 1903 г. в Самоков пристига и първият автобус, обслужващ редовната линия София-Самоков. На мястото на замрелите вече самоковски занаяти отварят врати първите индустриални заведения и това окончателно оформя насоката на развитие на града. През 1885 г. /2 юли/ бивши търговци абаджии основават търговско-индустриално акционерно дружество „Бъдещност”. Една година по-късно от южната страна на града се появява нова сграда – първата вълнена предачно-тъкачна фабрика. Преди това заработва пивоварната на Радойков и фабриката за кибрит на Кеберле. В скромната редица на промишлените заведения ще трябва да споменем и модерната водна мелница за брашно „Жюл Вайс и Сие”. През 1884 г. К. Донин и Ч. Алкалай основават втора вълнена тъкачна-предачна фабрика. През 1900 г. тя е продадена на „Българското акционерско текстилно дружество „Самоков”. Двете текстилни фабрики „Бъдещност и „Самоков” разполагат с 12 механична стана и 1000 вретена и произвеждат 40 000 м. плат. През 1908 г. в Самоков по инициатива на Коста Донин е основано „Безименно акционерно дружество „Царева”. На следващата година дружеството открива своя фабрика, като откупува фабриката на Коста Донин и син в града. То доставя нови машини от Германия. Във фабриката е въведен парен локомобил. През 1906 г. от Дупница в Самоков е пренесен тютюневият склад на германската фирма „М. Л. Херцог и Сие” Сред другите промишлени предприятия в Самоков се нарежда и кожарската фабрика на братя Ненкови. Тя е една от първите, които започват да използват електрическа двигателна сила. И други местни индустриалци сами произвеждат електроенергия. Със свои мощности разполагат фабрика „Бъдещност”, братя Радойкови, братя Манови, Спас Илиев и др. Те предлагат услугите си и за за осигуряване електрозахранването на целия град. В края на 1919 г. е обявено отдаването на концесия за добив на електричество в рамките на Самоков. Пак през същата 1919 г. от обединение „Царева” и „Самоков” се създава Акционерно текстилно дружество „Мусала”. В началото на 1920 г. дружеството също строи собствена централа. НА 9.07.1925 г. е положен основният камък на строежа на градския водопровод, завършен през 1928 г. Водоснабдяването и електрификацията на града са едни от най-крупните мероприятия, наложени от времето. До 1929 г. в Самоков вече има 850 електрически и 330 водни инсталации. Индустриалната картина в Самоков се допълва с фабриката за марсилски керемиди на Бр. Стефкини, двете модерни валцови мелници на Бохор Саров и К. Николиев, содолимонадените фабрики, килимарски работилници, една от които за персийски килими. До 40-те години градът се обогатява още с няколко тютюневи склада, които заемат основно място в препитанието в града. На близостта на Рила планина се основава съществуването на няколко гатера в града. От 1940 г. започва да работи и най-голямата ленено-текстилна фабрика в България. На следващата година се изгражда нова фабрична сграда на фабрика „Мусала”. През 1942 г. е положен основният камък на памуко-тъкачната фабрика „Слатина”. Същностна и неизменна черта на градската среда са едни от най-представителните сгради на Самоков-Банка земеделски кредит и Популярна банка.
Свое място в поминъка на града заемат кооперациите. В края на 30-те години те вече са 29, от които 19 кредитни, 2 потребителни и 8 производителни с 3895 члена.


Щастие за Самоков е, че през цялото това време има няколко фотографски ателиета, които допълват колорита на града и са част от културното му присъствие. Същевременно те спомагат да се запечата цялата тази картина, която предлага Самоков, прекрачил от 19-то в настоящето столетие. Старите софиянци казвали: „Да отидем в Самоков на разход и фото!” В този призив има романтика по отминалото време, има и признание за мястото, което заема един малък град. А силното присъствие на Самоков е преди всичко в областта на културата и духовното излъчване. По силата на завещанието на Авксентий Велешки в града е открито Духовно училище. От 1871 г. тук е приютен Американският пансион. С цел да се даде тласък за развитието на града след Освобождението, през 1878 г. се открива Железарско училище. Тук се събират ученици от цялата страна. С всичко това Самоков надхвърля представата за обикновен провинциален град и се утвърждава като духовна твърдина, едно наследство, което идва много преди Възраждането и определя града като важен духовен център и седалище на митрополия.
След Освобождението в духовната област настъпва известен упадък. Съгласно решението на Църковно-националния събор смъртта на митрополит Доситей -1907 г., слага край на съществуването на Самоковска епархия. Едно след друго в София са пренесени Духовното и Железарското училища, а по-късно и Американския колеж. Но градът има своите духовни крепители. През 1908 г. самоковското училище „К. Фотинов” е превърнато в гимназия. Междувременно се създават невероятни по своя брой и обхват дружества. В тях можем да почувстваме духа на времето, енергията на хората и тяхната съзидателна сила. Самоковското колоездачно дружество „Рилски орел”, основано през 1902 г. и самоковското гимнастическо дружество „Рилски юнак”, основано през 1903 г. изграждат колодрум и игрище. Самоковският ски-клуб построява шанца на Ридо през 1934 г. Ловно дружество „Сокол” построява през 1936 г. плавателен басейн на Лаго. Дружество „Рилски турист” пък започва изграждането на Туристическата градина от 1904 г.
Читалището и музеят, най-значимото културно наследство на Самоков от това време, също са изградени с невероятната енергия и задружни усилия на духовните величия на времето. Град на художниците е наречен Самоков не само заради голямата школа от времето на Възраждането, но и затова, че от него са излезли и в него са работили имена като Васил Захариев, Павел Францалийски, Христо Йончев-Крискарец, Слави Генев, Наум Хаджимладенов, Александър Миленков и много други.
„Царският град” пък наричали други Самоков и то е не заради благосъстоянието на неговите жители, а заради чудната природа, която той има и любовта на царското семейство към омайната Рила. Княз Фердинанд става инициатор за първото изкачване на връх Мусала, с което погледът на българската общественост е насочен към Чамкория /Боровец/. Последователно князът строи своите „палати” на Саръгьол, Ситняково и Бистрица, от които впрочем само последната „Царска Бистрица” има вид на истински дворец. Към Чамкория се насочва и българският хайлайф – общественици, политици и учени. На Самоковската Община обаче принадлежи изключителната заслуга за оформянето на Чамкория като единствен планински курорт в България. С каква готовност само фотографията се обръща към природата и пейзажа! На нея дължим и ранното откриване /1890-91/ красотите на Чамкория. През 1933 г. нейните красоти открива и френският политик Едуард Ерио, който давайки отзиви във френския печат възвеличава Чамкория, а Рила сравнява с френската Юра. Една кореспонденция в италианския вестник „Джорнале д’Италия” озаглавена „Първа среща с романтична България” представя следната картина: „Близо до високата Рила, прочута със старинния манастир Иван Рилски, живее в своето романтично спокойствие Чамкория. Изящно, красиво, аристократическо летовище, скрито в боровите гори....”
През камерата на фотоапарата ще проследим постепенната промяна в бита и нравите на хората от града, раждането на новата интелигенция на Самоков, постепенното обособяване на буржоазията с нейните най-ярки представители – хората, призвани да бъдат „строители на нова България”.

Изложбата е разположена в салона на "Байракли джамия", която е музеен обект и паметник на културата от национално значение с архитектурна и художествена стойност. Обявена е за такъв още през втората половина на миналия век.
Тази сграда е и музей на османското изкуство, музей на ислямската религия. Тя е спомен за мултикултурното разнообразие в града, когато населението е било доста разнородно и с различна етническа принадлежност.
Джамията е включена в многобройни български и чуждестранни туристически маршрути не само за групови посещения, но и в индивидуални семейни пътувания. С голямо любопитство и изследователски интерес тя се посещава от научни работници, студенти, краеведи, ученици, изкуствоведи - не само от България, но и от чужбина.
"Байракли джамия" е само един от обектите, които представят културно историческото наследство на град Самоков.

Честита баба Марта, приятели!
Нашата мартеница ще ви посреща и този месец с усмивките на Пижо и Пенда, ръчно изработена от самоковската майсторка Райна Славева Ярловска през 2014 г.


Баба Марта – древен езически образ, който запазва своето очарование и до най-ново време. В традиционните представи тя се свързва с женското начало заради променливото си настроение, но и заради силата да вдъхне живот на природата, доскоро потънала в дълбок зимен сън.
Малцина съвременни хора си дават сметка, че освен желан подарък и красиво допълнение към облеклото, мартеницата е символ с древно значение и магическа сила. Първи март е един от моментите в календара, които се възприемат като граница между зимата и пролетта и символично се тълкуват като преход от смърт към живот, от безплодие към плодородие и раждане. Затова този период се смята за опасен, но същевременно и благодатен за наричане на здраве, благополучие, любов и брак. Затова и символиката на мартеницата е насочена в две посоки – предпазва от зли сили, лоши очи и беди и същевременно носи здраве, сила и плодовитост.



Баба Марта носи характеристиките на митичната Богиня-майка, по-конкретно тя е олицетворение на вегетацията и съживяването на природата през пролетта. Значителна част от нейната семантика е свързана с оплождането и прорастването, с жизнените сили и сексуалната енергия. Тази семантика определя практиките, характерни за Първи март. Преди изгрев във всяка къща се изнася червена тъкан – платно или дреха, но най-често женска престилка или мъжки пояс, като тази тъкан се премята на портата или на оградата, на плодно дърво или на друго място, така че при изгрева си слънцето да я огрее и Баба Марта да я види и да се засмее. Червеният цвят има подчертано апотропейна функция: в този решаващ момент от природния кръговрат е важно да се предпазва цялото семейство и стопанството от уроки и да се отблъсква въздействието на вредоносните сили и същества, които според вярванията също се завръщат от отвъдните си обиталища или придобиват жизненост с настъпването на пролетта. Но червеният цвят има и не по-малко важната роля да символизира живота, кръвта и сексуалната енергия. Показвайки на Баба Марта червена тъкан, особено когато става дума за части от облеклото, които са непосредствено свързани с репродуктивните органи, каквито са престилката и поясът, хората всъщност се стремят да осигурят нейното оплождане и възвръщането на способността й да ражда.
проф. дфн Албена Георгиева, ИЕФЕМ - БАН