Като център на епархия до 1908г. Самоков е изиграл решаваща роля за поддържане на православието и на българската писменност и култура.
От 1557 г. градът е седалище на митрополит и център на епархия, подчинена на Печката патриаршия, което е важна предпоставка за съхраняването на езика и народността и превръщането на Самоков в ранен център на Българското Възраждане.
Най-ранното сведение за Митрополитската църква е от 1711-1712 г., когато архиепископ Нектарий се погрижил да се построи тайно от турците еднопрестолна църква, на която сложили комин. Това узаконявало сградата, вече можело да се плаща данък „димнина“. Новопостроената църква била посветена на Успение на Св. Богородица.
От средата на XVII-ти век към Митрополитската църква има килийно училище. Така в самата среда на ХVIII век Самоков за кратко време се сдобил с уредено училище издържано от църковната община и митрополитската каса. Навярно на пръсти ще се приброят тези селища, които са имали градски, а не частни килийни училища в началото на Възрожденската епоха. Към 1800 г. училището вече е общинско със своя нова сграда и училищна каса.
В периода 1783-1795 г. се извършва разширение, преустройство и украсяването на Митрополитската църква, които приключват едва през 1835 г. с освещаването на двата странични иконостаса. Това преустройство станало по настояване на митрополит Филотей, родом от Разлог. Той поръчал, още преди строителните работи, дърворезбения иконостас на майстор Андоний от Света гора. Възлагането на иконостас в светогорски манастир означавало равняване по един от най-големите религиозни центрове на Балканския полуостров. Резбите в митрополитския храм имат определен обществен адрес и характер, а не толкова тясно религиозно-църковно значение. Дърворезбената дейност на майстора-грък приключила 1793 г. и това е годината, след която местните майстори марангози започват да копират стила на работа.
Влияние оказва и Атанас Теладур (грък от Солун) интерниран още през 1821 г. в града. През 1840 г. от 300 калугери в Рилския манастир около 100 са от Самоковско, а в Хилендар е имало монаси през втората половина на ХVIII и през целия ХIХвек (Това го споменавам, защото видяното по тези места е оказвало влияние.).
При дърворезбената школа която се отпочва с Митрополитската църква, могат да се откроят три периода;
Първи период, от 1830 г. до към 1846г., време в което се обособява Самоковската школа в дърворезбата. Атанас Теладур взаимства от монаха Андоний;
Втори период, от 1846 до 1872 г., водеща фигура е Стойчо Фандъков;
Трети период, 1872 до 1893 г., упадък. Бащата и сина работят Клисурския манастир край Берковица.
Предпочитани от самоковските марангози са Грехопадението, изгонването от Рая и животът на първите хора на земята. Има много растителни мотиви, както и гущероподобни. Димитър Фандъков(син на Стойчо) умира на 17.11.1914 г. Към 1936 г. дърворезбарите са вече дограмаджии, защото дограмата се търси много.
Самоковската дърворезба е едно голямо художествено явление във възрожденските ни приложни изкуства. Иконостасът става малка вселена от образи, символи и мотиви. С тези резби един огромен раздел от българското пластично изкуство бива приобщен към най-високите постижения, завоювани в културата на източното православие. Те проправят път към една своеобразна, непозната дотогава у нас форма на барока, процъфтяваща най-вече на Атон. За първи път този стил ще бъде въведен в българската монументална дърворезба – с декоративното богатство и пищна, почти разточителна орнаментика. Светогорския монах ще защити този регионален барок с орнаментиката на иконостаса в Митрополитската църква. Неговото идване тук като новатор и обновител на българската монументална дърворезба е по-скоро лукс и престиж за града. По-важното в случая е културно-историческата промяна, която прави той в изкуството на църквата.
В централната част на иконостасната венчилка има два митологични звяра хибриди с охранително предназначение, привързани с вериги към подножието на христовото разпятие. Това е продължение на една разпространена в източнотоправославното изкуство художествена традиция.
Друг резбен мотив от венчилката представлява две птици и срязан нар между тях. Нарът е древен символ на пълнотата на живота, атрибут на предазиатските богове Баал и Адонис. В раннохристиянското изкуство олицетворява божествената благодат, постигната чрез вярата в Христа.
Друг резбен мотив от венчилката представлява две птици и срязан нар между тях. Нарът е древен символ на пълнотата на живота, атрибут на предазиатските богове Баал и Адонис. В раннохристиянското изкуство олицетворява божествената благодат, постигната чрез вярата в Христа.
В иконостасните фризове могат да се видят женски човешки фигури на плододайните сили на земята и природата. С характерен жест те държат в ръце клонки, цветя, плодове – смокини, нарове. Първообразите им са древните езически божества на плодородието от Шумер и Акад. Забравената с векове кръгла дървопластика тук се възражда с явен стремеж към индивидуализиране и остро чувство за скулптурна форма и след монах Андоний. В основата на епитропски стол могат да се видят т. нар. портрети две човешки глави. В един детайл от архиерейския трон има резби във формата на териоморфни чудовища и зооморфни хибриди, чиито корени са далеч в средновековието и дохристианските митове, но изпълнение тъй реалистично.
