Американското училище в Самоков - II
Американo - българските отношения през призмата на Американския колеж в Самоков (1871- 1929)
Част II
Девическото училище освен английски език е давало възможност да се изучи правилното поведение в обществото по американски образец. Когато самоковски ученички са посещавали училището са помагали в някои дейности, като дежурства и почистване. Това се е налагало, защото не са плащали пълна такса, а и са нощували в домовете си, а не в пансиона. „Девическото училище. За пръв път то било открито в Ст.-Загора около 1860 г. само с неколко ученички, които през 1886 г. достигнали до 35, а, както четем, на 1871 г. се преместило в Самоков. Първоначално имало само две учителки и директорката, а след неколко години – 4 учителки и 40 деца-ученички. Ученички с завършен курс за пръв път излезли на 1879 г. То постепенно разширявало програмата си. През 1882 г. курсът му бил 4 годишен с 499 ученички, от които повечето от Разлог и Ямбол . Програмата му обемала вероучение, английски, български и естествените науки. По-късно курсът му станал 5 годишен, а преди неколко години и 6 годишен. Броят на ученичките достига на 1913 г. 113, от които 20-на от Самоков, понеже немаше българска дев. гимназия в града. Програмата му е същата, както на нашите дев. педаг. училища, освен вероучението и английския език. Изглежда, че музиката е добре застъпена, защото ученичките се обучават и на пияно, на хармониум, освен на пеене. Требва да изповедаме, че живатът в пансиона, а особено домакинската работа, която се възлага на ученичките по дежурство, благоприятствува за възпитанието на девиците, ако не е прекалената набожност и некои още стари педагогически приеми.“[2]
За Мъжкото училище може да се каже, че роля изиграва американският прагматизъм т.е. дава се и занаят. Освен усвояването на език и добро държание, а и многото други предмети се търси и една полезност за развитие в живота – усвоява се дърводелство (дограмаджийство и мебели). „ Мъжкото училище . То се отворило в Пловдив на 22.Х 1860 год. и отначало броило 2 ученици, а след 9 години 30 души, до като на 25.VІІ 1869 год. било закрито. Курсът му бил четиригодишен, като видно место в програмата се давало на естеств. науки, вероучение, английски и български. Понеже немало учебници по български език, самите мисионери се заели с тая работа и приготвили такива по аритметика, алгебра, геометрия, физика и пр. Учениците били сиромашки момчета, които се издържали с своя труд при мисионерите. То се закрило, защото, според некои мисионери, не оправдало надеждите. След 2 години пак се открило, но в Ст.-Загора и не като научно, а богословско, което на другата година, 1872, се преместило в Самоков. Училището тук добило име „Америк. богословска семенария” с 4 годишен курс и два подготвителни класа. Обаче, нуждите на времето наложили, щото програмата му постепенно да се променва, като се дава повече место на светски науки, а през мес. май 1880 год. то се нарекло „Америк. научно богословско заведение”, а др. год. курсът му станал 5 годишен, с един специален богословски клас. То се обърна в седмокласно училище, с програмата на наша реална гимназия. На 1913 г. то се посещавало от 87 души ученици. От 1885 година се създала при училището печатница и дърводелница, където бедните ученици в свободното си време работят и печелят, ако не напълно, поне отчасти прехраната си. Туй е добрата страна на заведението, защото навиква възпитаниците си на физически труд и на самостоятелност. Разните ученически дружества, като литературно, въздържателно, певческо „Утеха”, гимнастическо и пр. спомагат за умственото и морално развитие на у-те. Чрез избрана от тех комисия те се грижат за прехраната на пансиона, като предават сметка на надзирателя. Туй нещо го поставя в съприкосновение с всекидневния живот и ги прави практични.“[3]
Дюкянът на Матинчев се превръща в място за религиозни спорове. При него отсядат протестантски мисионери. Освен търговски бойкот фурнаджиите не му продават хляб. Налага се Морз да защити Матинчев с помощта на властта.
Обяснения за превръщане във вярата дава един от учениците завършили колежа в Самоков – Георги Чакалов. При описанието на своя живот той допуска подробности, които са интересни с това, че „онагледяват периода“. Чакалов живее и в САЩ, това което пише след години е на базата на видяното и чутото там. Той се среща с президента Теодор Рузвелт, „който го е питал за отвличането на на мис Стоун и във връзка с положението на американските мисионери в България, както и за Американското училище в Самоков.“[4] Той изглежда твърде критичен. Чакалов пише по спомен за неща които е изживял в своето детство, вече има опит и коментарът му е от позицията на голям човек. Младите, особено когато още не са натрупали опит, са склонни да критикуват родителите си. Но, при Чакалов има има и идея за историчност, както и за значимост на българите, а и на християните изобщо. Ще си позволя да го цитирам:
„...Решението му да се самоотлъчи от православната църква и да стане евангелист (пише за баща си, б.а.). Това е станало по мои предположения през 1873 г. Кои са били причините да вземе той такова радикално решение, или кои фактори са играли най-голяма роля – това не мога да кажа, бил съм твърде малък, за да имам спомен от това време. Няколко пъти ми е идвало на ум да питам баща си, по-скоро да го помоля да ми поразкаже за причините, довели до такава промяна в неговото религиозно чувство. Обаче не посмях, главно защото познавах баща си, познавах дълбоката му нетърпимост и знаех, че той не е в състояние да направи пълен разбор на чувствата си и да ми даде задоволителен отговор. Според мен, две неща са ясни: предполагам, че най-много го възмущавало държанието на духовенството, по специално на свещениците, някои от които е виждал пияни в църква. Вторият фактор в този случай считам, че е сладкодумието на Иван А. Тонджаров, който по онова време беше пастор на евангелската църква в града. Може би неволното сравнение между мисионерската отдаденост на евангелските пастори и дори недоброто упражняване на „Попския занаят“ при голям брой на българските свещенослужители са довели до това негово съдбоносно решение. От американските мисионери в Самоков най-голямо влияние върху баща ми оказваше Я. Кларк. Той беше тесногръд човек, без никакви ораторски способности, но настойчив. Макар и много слаб в българския език, той беше тарторът на баща ми по вероучение. В собствената си страна, в Америка той не би могъл да бъде пастор даже в някое затънтено село. В България обаче са го считали за подходящ мисионер. Поради неговата настойчивост да прозелитира, т.е. да приобщава към протестантството, той ходеше често по селата „да проповядва евангелието“, при което често е ял бой от екзалтирани защитници на православието. Предполагам, че пред началството си в Америка той е рапортувал тези побойща като „страдания за Христовата кауза“. Това е възможно, защото после видях нещо от манталитета на хора като него в Бостън, където считаха, че са длъжни да проповядват Евангелието Христово на арменци, българи и гърци от Изток, а после разбраха, че именно тези източни християни по времето на нашествията на на ислямизма към Средна Европа, повтарям именно тези християни от Балканите са спрели възхода на мохамеданството и са изиграли ролята на крайморския пясък, който полека-лека се е ронил от скалите, но е шепнел на вълните: „Дотук ще вървите и не по нататък!“ Това е заслугата на мнозина християни, които спряха нашествието на турците както в Испания, Така и на нашия полуостров. И чак сега, подир непосилния труд на хора и използването на техни средства в разстояние на един век, американските мисионери разбраха същността на християнството, като решиха да закрият мисиите на Балканите и в Близкия Изток. Голям урок за тях! „[5]
[1] Пак там, 86-87
[2] Семерджиев, Хр. Самоков и околността му. Самоков, 2014 г., с.86
[3] Пак там, с. 87
[4] Чакалов, Г. Такива бяхме., 170-171
0 Comments