Исторически музей - Самоков

Самоков пази спомена за много творци, оставили следа в българската художествена история. Някои с повече, други с по-малко. Всички обаче са дали сърце и душа, за да можем ние, бъдещото поколение, да се наслаждаваме на невероятните планински изгледи, исторически картини, графични рисунки или емблематичните самоковски икони.
Елка Василева Захариева може би е сред тази част творци, които не са особено популярни сред широката публика, но са оставили след себе си значителна творческа дейност.
Родена в София на 15.09.1928 г., единствено дете в семейството на проф. Васил Захариев, основоположника на модерната българска графика, патрон на нашата художествена галерия и Алексадра Керекеш, тя от малка тръгва по неговите стъпки, и то не само с рисуване, а и с любов към природата, планините, свободата да гледаш на света от високо.
Първоначално учи в ІХ Софийска народна гимназия „Отец Паисий“ София. През 1954 г. Елка Захариева завършва с отличие Висшия институт за изобразителни изкуства (преименуван през 1995 г. в Национална художествена академия), специалност илюстрация при проф. Илия Бежков.
Работи предимно гравюри на дърво и линолеум, но в архива на Исторически музей Самоков се съхраняват и значителен брой рисунки с молив, туш, въглен и флумастер.
Изложбата с творби на Захариева все още може да се посети и разгледа в първа зала на галерията. Там може да видите нейни творби за първи път показвани в Самоков, а в албума от поредицата "Галерия Самоковски художници", който се продава за само 3.00 лв., ще намерите повече от 30 нейни графични рисунки и лични снимки.

Изложбата ще може да бъде видяна до началото на май месец. Очакваме ви, приятели.

Малки снежнобели къщи с обширни дворове, окъпани от зеленина на фона на величествена планина. Това е запечатал кадър, представящ Самоков в началото на нашия век. Над тази картина се извисяват няколко минарета на джамии, които напомнят някогашният неотдавнашния образ на този град. Събрани са в онази част на града, където е бил турският център. Там извисява снага и часовниковата кула, която макар и доста стара, говори за модерно мислене и напредничав дух. В другия край на града се откроява най-високата сграда – камбанарията на Митрополитската църква, а до нея изящна сграда – самата митрополия, свидетел за важното духовно значение на града.
В центъра на тази картина се откроява внушителната сграда на училището, с чието откриване през 1884 г. самоковци отбелязват славната годишнина на родоначалника на българската журналистика Константин Фотинов. Срещу училището е прочутият Американски пансион, приютил и дал възпитание на не малко българи.


„Снимките винаги означават нещо повече от значението на образа... Всеки ”прочит” на дадена снимка е скрит контакт с това, което вече го няма...” Тази мисъл на Ролан Барт ни отваря пътя към загадката на снимката.
Кадърът сякаш разкрива трудната и колеблива раздяла на града с неговото минало. От старинната снимка наред с образите приели модерното, надничат и не малко образи, които по-скоро принадлежат на отминало време. Еснафският дух не е напуснал града. Занаятчийските сдружения трудно приемат присъдата на времето и всяка година се събират на Бельова черква, за да отбележат своя празник на 6 септември. Чаршиите със своите многобройни дюкяни продължават да съставляват центъра на градския живот. Улиците по своя вид много малко подсказват, че това е град. Много не се е изменила възрожденската представа, оставена от английските пътешественички Дж. Макендзи и А. Ърби, които обясняват как преминали самоковските улици ”...подскачайки, по големите камъни, които служели за мост през калната рекичка...” Това е и част от романтиката на Самоков. Градът с безброй прорязващи го вадички, 58 моста с различна големина над множеството рекички – това е картината, която се запазва десетилетия наред.


Едва в края на века по самоковските улици се появяват газовите фенери, а Общината всяка година отдава тяхното палене на предприемач. Доста преди това градът вече изпитва естествена нужда от градски инженер, който да проектира и изправя основните улици. Това е началото в стремежа си да придаде модерен вид на града. Някои от набелязаните проекти така и си остават нереализирани, защото част от улиците трябва да минат през джамии и дюкяни. Самите съществуващи улични са такива, „че заплашват минувачите, понеже дуварите, покрай които се минава, са съвсем повалени...”. От 12 джамии от турско време през 1880 г. 3 са разрушени, 3 полуразрушени, в 2 са сложени военни пособия, 4 са здрави и от тях в 2 се извършват богослужения за останалите 240 турски фамилии. Не са много акцентите, около които можем да проследим бавната промяна на града. Площадчето около Голямата чешма – най-старото монументално наследство – се разделя със старата часовникова кула през 1911 г. поради опасност от падане, а на мястото й се допълва редицата от дюкяни. Днешният център, изцяло обсебен от ориенталското присъствие, също се отърсва от миналото си. Мястото първо е освободено от джамията. В началото на века се построяват трите хотела – България , Пловдив и София, с което Самоков става по-примамлив за външни посетители. В центъра на градското пространство доста по-дълго се задържа турския хамам, но и той трябва да отстъпи в 30-те години на настоящия век пред проектирания нов център на града. Неговият облик окончателно се оформя с изградената през 1936 г. Популярна банка. От другата страна площадът се свързва с улицата, носеща името Близнаков, която отвежда към портите на Големия мост и също е заета от дюкяни и банки. От центъра тръгва и улица Александрова, напомняща за времето, когато се е наричала Широкио сокак – име обозначаващо централното място, което заема. В западната част на Самоков се оформя и Езерото като място за отдих и почивка.


През 1903 г. в Самоков пристига и първият автобус, обслужващ редовната линия София-Самоков. На мястото на замрелите вече самоковски занаяти отварят врати първите индустриални заведения и това окончателно оформя насоката на развитие на града. През 1885 г. /2 юли/ бивши търговци абаджии основават търговско-индустриално акционерно дружество „Бъдещност”. Една година по-късно от южната страна на града се появява нова сграда – първата вълнена предачно-тъкачна фабрика. Преди това заработва пивоварната на Радойков и фабриката за кибрит на Кеберле. В скромната редица на промишлените заведения ще трябва да споменем и модерната водна мелница за брашно „Жюл Вайс и Сие”. През 1884 г. К. Донин и Ч. Алкалай основават втора вълнена тъкачна-предачна фабрика. През 1900 г. тя е продадена на „Българското акционерско текстилно дружество „Самоков”. Двете текстилни фабрики „Бъдещност и „Самоков” разполагат с 12 механична стана и 1000 вретена и произвеждат 40 000 м. плат. През 1908 г. в Самоков по инициатива на Коста Донин е основано „Безименно акционерно дружество „Царева”. На следващата година дружеството открива своя фабрика, като откупува фабриката на Коста Донин и син в града. То доставя нови машини от Германия. Във фабриката е въведен парен локомобил. През 1906 г. от Дупница в Самоков е пренесен тютюневият склад на германската фирма „М. Л. Херцог и Сие” Сред другите промишлени предприятия в Самоков се нарежда и кожарската фабрика на братя Ненкови. Тя е една от първите, които започват да използват електрическа двигателна сила. И други местни индустриалци сами произвеждат електроенергия. Със свои мощности разполагат фабрика „Бъдещност”, братя Радойкови, братя Манови, Спас Илиев и др. Те предлагат услугите си и за за осигуряване електрозахранването на целия град. В края на 1919 г. е обявено отдаването на концесия за добив на електричество в рамките на Самоков. Пак през същата 1919 г. от обединение „Царева” и „Самоков” се създава Акционерно текстилно дружество „Мусала”. В началото на 1920 г. дружеството също строи собствена централа. НА 9.07.1925 г. е положен основният камък на строежа на градския водопровод, завършен през 1928 г. Водоснабдяването и електрификацията на града са едни от най-крупните мероприятия, наложени от времето. До 1929 г. в Самоков вече има 850 електрически и 330 водни инсталации. Индустриалната картина в Самоков се допълва с фабриката за марсилски керемиди на Бр. Стефкини, двете модерни валцови мелници на Бохор Саров и К. Николиев, содолимонадените фабрики, килимарски работилници, една от които за персийски килими. До 40-те години градът се обогатява още с няколко тютюневи склада, които заемат основно място в препитанието в града. На близостта на Рила планина се основава съществуването на няколко гатера в града. От 1940 г. започва да работи и най-голямата ленено-текстилна фабрика в България. На следващата година се изгражда нова фабрична сграда на фабрика „Мусала”. През 1942 г. е положен основният камък на памуко-тъкачната фабрика „Слатина”. Същностна и неизменна черта на градската среда са едни от най-представителните сгради на Самоков-Банка земеделски кредит и Популярна банка.
Свое място в поминъка на града заемат кооперациите. В края на 30-те години те вече са 29, от които 19 кредитни, 2 потребителни и 8 производителни с 3895 члена.


Щастие за Самоков е, че през цялото това време има няколко фотографски ателиета, които допълват колорита на града и са част от културното му присъствие. Същевременно те спомагат да се запечата цялата тази картина, която предлага Самоков, прекрачил от 19-то в настоящето столетие. Старите софиянци казвали: „Да отидем в Самоков на разход и фото!” В този призив има романтика по отминалото време, има и признание за мястото, което заема един малък град. А силното присъствие на Самоков е преди всичко в областта на културата и духовното излъчване. По силата на завещанието на Авксентий Велешки в града е открито Духовно училище. От 1871 г. тук е приютен Американският пансион. С цел да се даде тласък за развитието на града след Освобождението, през 1878 г. се открива Железарско училище. Тук се събират ученици от цялата страна. С всичко това Самоков надхвърля представата за обикновен провинциален град и се утвърждава като духовна твърдина, едно наследство, което идва много преди Възраждането и определя града като важен духовен център и седалище на митрополия.
След Освобождението в духовната област настъпва известен упадък. Съгласно решението на Църковно-националния събор смъртта на митрополит Доситей -1907 г., слага край на съществуването на Самоковска епархия. Едно след друго в София са пренесени Духовното и Железарското училища, а по-късно и Американския колеж. Но градът има своите духовни крепители. През 1908 г. самоковското училище „К. Фотинов” е превърнато в гимназия. Междувременно се създават невероятни по своя брой и обхват дружества. В тях можем да почувстваме духа на времето, енергията на хората и тяхната съзидателна сила. Самоковското колоездачно дружество „Рилски орел”, основано през 1902 г. и самоковското гимнастическо дружество „Рилски юнак”, основано през 1903 г. изграждат колодрум и игрище. Самоковският ски-клуб построява шанца на Ридо през 1934 г. Ловно дружество „Сокол” построява през 1936 г. плавателен басейн на Лаго. Дружество „Рилски турист” пък започва изграждането на Туристическата градина от 1904 г.
Читалището и музеят, най-значимото културно наследство на Самоков от това време, също са изградени с невероятната енергия и задружни усилия на духовните величия на времето. Град на художниците е наречен Самоков не само заради голямата школа от времето на Възраждането, но и затова, че от него са излезли и в него са работили имена като Васил Захариев, Павел Францалийски, Христо Йончев-Крискарец, Слави Генев, Наум Хаджимладенов, Александър Миленков и много други.
„Царският град” пък наричали други Самоков и то е не заради благосъстоянието на неговите жители, а заради чудната природа, която той има и любовта на царското семейство към омайната Рила. Княз Фердинанд става инициатор за първото изкачване на връх Мусала, с което погледът на българската общественост е насочен към Чамкория /Боровец/. Последователно князът строи своите „палати” на Саръгьол, Ситняково и Бистрица, от които впрочем само последната „Царска Бистрица” има вид на истински дворец. Към Чамкория се насочва и българският хайлайф – общественици, политици и учени. На Самоковската Община обаче принадлежи изключителната заслуга за оформянето на Чамкория като единствен планински курорт в България. С каква готовност само фотографията се обръща към природата и пейзажа! На нея дължим и ранното откриване /1890-91/ красотите на Чамкория. През 1933 г. нейните красоти открива и френският политик Едуард Ерио, който давайки отзиви във френския печат възвеличава Чамкория, а Рила сравнява с френската Юра. Една кореспонденция в италианския вестник „Джорнале д’Италия” озаглавена „Първа среща с романтична България” представя следната картина: „Близо до високата Рила, прочута със старинния манастир Иван Рилски, живее в своето романтично спокойствие Чамкория. Изящно, красиво, аристократическо летовище, скрито в боровите гори....”
През камерата на фотоапарата ще проследим постепенната промяна в бита и нравите на хората от града, раждането на новата интелигенция на Самоков, постепенното обособяване на буржоазията с нейните най-ярки представители – хората, призвани да бъдат „строители на нова България”.

Изложбата е разположена в салона на "Байракли джамия", която е музеен обект и паметник на културата от национално значение с архитектурна и художествена стойност. Обявена е за такъв още през втората половина на миналия век.
Тази сграда е и музей на османското изкуство, музей на ислямската религия. Тя е спомен за мултикултурното разнообразие в града, когато населението е било доста разнородно и с различна етническа принадлежност.
Джамията е включена в многобройни български и чуждестранни туристически маршрути не само за групови посещения, но и в индивидуални семейни пътувания. С голямо любопитство и изследователски интерес тя се посещава от научни работници, студенти, краеведи, ученици, изкуствоведи - не само от България, но и от чужбина.
"Байракли джамия" е само един от обектите, които представят културно историческото наследство на град Самоков.

Честита баба Марта, приятели!
Нашата мартеница ще ви посреща и този месец с усмивките на Пижо и Пенда, ръчно изработена от самоковската майсторка Райна Славева Ярловска през 2014 г.


Баба Марта – древен езически образ, който запазва своето очарование и до най-ново време. В традиционните представи тя се свързва с женското начало заради променливото си настроение, но и заради силата да вдъхне живот на природата, доскоро потънала в дълбок зимен сън.
Малцина съвременни хора си дават сметка, че освен желан подарък и красиво допълнение към облеклото, мартеницата е символ с древно значение и магическа сила. Първи март е един от моментите в календара, които се възприемат като граница между зимата и пролетта и символично се тълкуват като преход от смърт към живот, от безплодие към плодородие и раждане. Затова този период се смята за опасен, но същевременно и благодатен за наричане на здраве, благополучие, любов и брак. Затова и символиката на мартеницата е насочена в две посоки – предпазва от зли сили, лоши очи и беди и същевременно носи здраве, сила и плодовитост.



Баба Марта носи характеристиките на митичната Богиня-майка, по-конкретно тя е олицетворение на вегетацията и съживяването на природата през пролетта. Значителна част от нейната семантика е свързана с оплождането и прорастването, с жизнените сили и сексуалната енергия. Тази семантика определя практиките, характерни за Първи март. Преди изгрев във всяка къща се изнася червена тъкан – платно или дреха, но най-често женска престилка или мъжки пояс, като тази тъкан се премята на портата или на оградата, на плодно дърво или на друго място, така че при изгрева си слънцето да я огрее и Баба Марта да я види и да се засмее. Червеният цвят има подчертано апотропейна функция: в този решаващ момент от природния кръговрат е важно да се предпазва цялото семейство и стопанството от уроки и да се отблъсква въздействието на вредоносните сили и същества, които според вярванията също се завръщат от отвъдните си обиталища или придобиват жизненост с настъпването на пролетта. Но червеният цвят има и не по-малко важната роля да символизира живота, кръвта и сексуалната енергия. Показвайки на Баба Марта червена тъкан, особено когато става дума за части от облеклото, които са непосредствено свързани с репродуктивните органи, каквито са престилката и поясът, хората всъщност се стремят да осигурят нейното оплождане и възвръщането на способността й да ражда.
проф. дфн Албена Георгиева, ИЕФЕМ - БАН

Приятели, излезе дългоочакваното издание с доклади "История и развитие на музеите в България". В него може да намерите важна и полезна информация за историята на някои музеи в страната и интересни доклади относно самоковската история - за последното ни голямо дарение "Златен извор", за благотворителното женско дружество "Зора", за реставрацията на Байракли джамия и още, и още. Може да прочетете и доклада на нашите колеги от музея на Понишавието в Пирот.


Изданието е резултат от проведената национална научна конференция в Самоков през юни 2016 г., която бе посветена на 80 години Исторически музей Самоков. На конференцията взеха участие и имат доклади не само наши музейни служители, но и доктори, професори, научни изследователи, преподаватели в университети и музейни специалисти от страната. Всички участници ще получат своя авторски екземпляр.
Можете да намерите изданието на щанда на музея на цена от 10.00 лв. Очакваме ви!

През 2017 г. отбелязваме 180 години от рождението на първия и последен митрополит на Самоковска епархия след учредяването на независима българска църква – Българската Екзархия.
Митрополит Доситей Самоковски е забележителна личност в историята на Българската православна църква. Роден е в София на 8 януари 1837 г., светското му име е Димитър Стойчев. Свързан е със Самоков чрез своя пръв учител. Бъдещият самоковски митрополит е ученик на самоковеца Захари Попхристов Икономович Круша, главен учител на Софийското класно училище в периода 1939-1852 г.
С препоръките на дякона на софийската митрополия Антим, грък от Цариград, Доситей учи в периода 1855-1862 г. в семинарията на остров Халки (Хейбелиада, вторият от Принцовите острови в Мраморно море, днес квартал на Истанбул). Това е основното учебно заведение на Цариградската Вселенска патриаршия. Халки е даден от султана на Вселенската патриаршия и е бил обитаван само от монаси. На острова има 3 православни манастира и 2 православни църкви.
В Семинарията на Халки са учили известни български възрожденски дейци, а Неофит Рилски е бил неин ректор в периода 1848-52 г.


До избирането му за самоковски митропорит ръкоположеният в йеродяконски чин Доситей е помощник-секретар, а като архимандрит – главен секретар на Цариградската патриаршия. От наша гледна точка днес трудно бихме разбрали мотивите му да се откаже от привилегиите на високото си положение и да дойде в Самоков.
С учредяването на Българската Екзархия през 1870 г. и приемането на нейния устав на 14 май 1871 г. се решавала и съдбата на Самоковска епархия. Тя трябвало да бъде слята със Софийска, но заради приноса на самоковци в църковните борби се взело компромисно решение – това да стане след смъртта на нейния архиерей. Това решение не минало без натиск от самоковци, като Захари Хаджигюров изтъкнал, че самоковци първи повдигнали църковния въпрос и затова първи ще изберат свой митрополит.

Както е известно, на 12 февруари 1872 г. за пръв български екзарх е избран видинският митрополит Антим, като седалището на Българската Екзархия до Балканската война през 1912 г. е в Цариград.
Първият епископ, ръкоположен от Българската Екзархия на 5 май 1872 г. в българската църква “Св. Стефан” в Цариград, е Архимандрит Доситей, заемащ дотогава високия пост главен секретар на Цариградската патриаршия (1863-1870 г.). Той се отказва от високото си положение в йерархията на Вселенската патриаршия, за да дойде в Самоков.
Придружен от Захари Хаджигюров и Марко Балабанов, той тръгнал от Цариград с параход по Черно море за Варна, оттам до Русе с влак, където се представил на валията (губернатор, управител). В София се представил на мютесарифина (турския окръжен управител). Там го посрещнала и специално изпратената от Самоков делегация. На 14 ноември 1872 г. е посрещнат изключително тържествено в Самоков. Шествие се насочило към софийското шосе, като учениците пеели училищни и народни песни. Учителят Георги Капанов произнесъл прочувствена реч. Митрополит Доситей отслужил в Митрополитската църква молебен и произнесъл кратко тържествено слово.
В една популярна версия на това посрещане пише, че камбаните на църквите в Самоков биели тържествено. За съжаление трябва да припомним нелицеприятната истина, че до Освобождението църквите в града ни не са имали камбани. Камбана е имал само механизмът на Часовниковата кула, който биел часовете по европейско време. Митрополитската църква е имала желязно клепало, което да не се чува в турските махали. Камбанарията на Митрополитската църква е построена през 1892 г., като Митрополит Доситей се е грижел да бъдат благоустроени църквите съгласно новия закон за благоустройството на Княжество България. >През 1875 г. Митрополит Доситей е избран за член на Светия синод на Българската Екзархия в Цариград, а след детронирането на Екзарх Антим е кандидат за екзархийския престол. В най-тежките и съдбоносни години за църквата и българския народ той с достойнство носи тежкия кръст на духовен водач. Преследванията на По време на Руско-турската война 1877 г. неговата дипломатичност допринася да бъде спасен Самоков от разорение. В устройството на българската  държава след Освобождението взема участие и духовенството. Метрополит Доситей е депутат в Учредителното събрание 1879 г., където той влиза по право като член на висшето православно духовенство.
Избраният епархийски съвет в Самоков сложил ред в училищните и църковните дела на епархията. Благодарение грижите на митрополит Доситей е изпълнено завещанието на Митрополит Авксентий Велешки и през 1876 г. било открито богословското училище в Самоков в новата училищна сграда. В новопостроената му сграда се помещават освен това класното мъжко и класното девическо училище. До началото на ХХ в. Самоков продължава да бъде образователен център, привличащ семинаристи от цялата страна. Богословското училище имало висок статут, управлявано е от ректор и от него излизат бъдещи политици и интелектуалци – академик Тодор Самодумов, проф. Васил Стоин, академик Николай Райнов, Сирак Скитник, ген. Коста Николов, както и висши духовници: Екзарх Стефан (от 1945 до 1948), Охридски митрополит Борис (от 1910 г.), Старозагорски митрополит Павел (от 1923 г.), Врачански митрополит Климент (от 1914 г.), Русенски митрополит Михаил (от 1927 г.), Варненски митрополит Симеон (от 1872 г.), Неврокопски митрополит Макарий (от 1916 г.).


Самоковският митрополит Доситей е член и секретар на Светия Синод в тежките 1875-1878 години и негов председател от 1892 г. до 1900 г. Той е председател на комисията по превода на Библията на съвременен български език. Както е известно, Самоков е център на американската протестантската мисия и една от задачите на митрополита е да противодейства на пропагандата на евангелските мисионери в епархията. В своето 35-годишно служение митрополит Доситей ръкополага абсолвенти на Богословското училище и епископи, участва в избора на митрополити. Той е неизменно сред своето паство, особено при освещаването на новопостроените училища и църкви в епархията, при чествания и празненства. На 25 май 1897 г. самоковци организарит юбилей за своя митрополит – 25 години служение. През 1901 г. вече болният митрополит се завръща от София в Самоков. С неговата смърт на 14 юни 1907 г. самоковци загубиха и един от символите на града – Самоковска епархия като център на вярата и езика е присъединена към Софийска епархия. Малко по-рано, през 1903 г., в София е преместена и Самоковската семинария.
Митрополит Доситей Самоковски е една от забравените личности на Самоков . На негово име има улица в града, но малко хора знаят кой е той. Къщата на владиката на Главната улица е запазена, но на нея няма паметен знак. В завещанието си той оставя средства за църквите и училищата и така се явява и сред имената на дарителите.
Погребан е в двора на храма „Св. Никола” в Самоков, там където са почивали костите на видни и заслужили самоковци.

Самоков издава на плакат Програма за реда по погребението на 16 юни, която дава представа за организацията и значимостта на събитието. Шествието тръгва от Митрополитската църква до главната улица „Александрова“ към църквата „Св. Никола“ при следния ред: църковният хор, църковните хоругви в траур, ордените на митрополита, част от духовенството с кръста, Софийският митрополит Партений с духовници пред покойния митрополит, роднини, специални гости, офицерството с чиновническото тяло и общинският съвет, дружествата и еснафите със своите знамена в траур, гражданки и граждани, учители и ученици паралелно от двете страни на шествието. Евангелието и части от богослужебното облекло на Митрополит Доситей, както и неговия портрет, рисуван посмъртно от последния самоковски зограф Михал Белстойнев.

За всички, които се интересуват, в експозицията на музея могат да видят короната, евангелието и фотографски портрет на Митрополит Доситей Самоковски, както и подробна мултимедийна презентация за историята на Самоковска епархия.

Запазените снимки, които публикуваме, са също безценни за историята на нашия град. Те са от фонда на Исторически музей-Самоков със запазени права за ползване. Моля цитирайте ни! Добре е да се знае къде се намират забравените реликви от нашето минало!


Черти от живота и деятелността на Н.В.Пр. Св. Самоковски митрополит Доситей, излъчени от сп. „Български църковен преглед“, С., 1897 – библиографска рядкост.

Текст: Невена Митрева

Фотообработка: Любомир Николов

Интернет публикация: Десислава Каназирова